Алармата се вклинява болезнено и нахално в съня ми и ме изправя. Три през нощта е. От устата ми излиза пара. Отварям палатката, впита в стръмните склонове на Кол де Есперанца и хващам с тръпнещо нежелание ледения метал на сечивото. Залепя се за кожата на дланта ми. Посягам да разбия кората на фирна вдясно, за да стопя вода. Ръката ми спира. Фирнът блести, както блестят очите на дете. Нещо ми пречи да нараня чупливата светлина. Поглеждам нагоре. Космосът поглежда надолу. Ръкавът на галактиката е изгрял перпендикулярно на хоризонта. Всичко е посипано със слана от светлина. Бледа и едва жива като Луната. Пред мен черният контур на групата на Серо Торе впива иглите си в нощното небе. Бях достатъчно сънен, че да повярвам как се раждат звездите – дупки от върхове в небето, през които нощем тече светлината отвъд. Слънчевата смола на Сътворението. Ето така преди година Серо Торе продупчи душата ми, а в шепите ми изтече малко светлина отвътре. Опитах да я натикам обратно, обаче не се получи. Случи се така, че една година по-късно все пак посегнах и разбих кората на блестящия фирн, а посипаната по него светлина изхрущя. Трябваше да стопя вода, защото наближаваше моментът да занеса светлината от шепите си на върха, който ражда звезди. Утрото започваше да нахлува мъчително бавно от изток. Тридесет дни не можехме да достигнем основата на Серо Торе, а сега бяхме тук, на кръстопътя на мечтите си, и борбата за тях започваше. В небето угасваха звезди. Хоризонтът се запали. Закопчах котките си, вдигнах сечивата и се вкопчих в 55 градусовия лед към Кол де Есперанца. Марто беше зад мен. Движехме се на френска свръзка. Вятърът, нахлуващ през Есперанца, ме обви. Не виждах нищо и не чувах нищо. Поток от ледени парчета драскаше лицето ми. Парчета лед, счупени от мен, летят към Марто, удрят го по цялото тяло, а виковете му да прекратя катеренето и да се съберем, попиват във виелицата и не достигат до мен. Двеста метра по-късно, над Кол де Есперанца, виждам лицето му. Разбития нос и сухата кръв по кожата и ръкавиците. В Патагония 60 метра дистанция прекратяват комуникацията. А в буря и метър и половина са достатъчни, споделя ми веднъж Гришата. Крещиш нямо в лицето на партньора си, а думите ти биват пометени от ветровете. Отказваме се от френската свръзка. Дължина на въжето по дължина на въжето навлизаме в сюрреализма на Ел Елмо. Серо Торе започва да се изправя над нас и да завзема все по-голяма част от небето. Сблъскваме се с първия вертикален райм. Започва да си играе с психиките ни и да търси слабите им места. Марто си проправя път нагоре с обичайната липса на паразитни движения, издаваща внушителен опит и разбиране. Знам, че подсъзнанието ми се опитва да копира този начин на движение. Вертикалът е нестабилен, осигуровките спират да работят. Въжето е декорация. Опасната игра на опорни точки приключва за него и започва за мен. Една малка грешка тук, безобидна контузия, и ще бъдеш въвлечен в най-голямата си битка за оцеляване. Никой няма да дойде за теб освен онзи банален работохолик с косата. Тук си толкова далеч и толкова сам. Съзнанието ти ръждясва от тихата пустота, разпиляна наоколо.Унищожителната липса на форми в ледената шапка на Хиело Континентал, изтрила света на запад от нас, се опитва да размие собствените ми очертания. Опитва се да ме превърне в парче нищо. Не гледам натам. Бавно поемам контрол над потенциала си, вадя френдовете от раницата и продължаваме на френска свръзка през следващите 120 метра микст. Спирам в основата на над 50 метрова отвесна стена от монолитен и твърд син лед. В повърхността му няма никакви слабости, никакви форми и никакво въображение. За момент целите отново имат смисъл. Вече стотици метри лед наред започвахме да проникваме в езика на Серо Торе. Не можеш да го знаеш преди да навлезеш в бруталната сценография на западната стена. Следвам Марто в естествен отвесен тунел от монолитен син лед, който ме заключва от всички страни и прорязва втората от трите гигантски снежно-ледени гъби на западното предвършие. Тук конструкциите на реалността окончателно излизат от форми и пропорции. Не съм много убеден как трябва да катеря вътре. Подобни формации просто не се случват на моята планета. Двуизмерната ми катерачна мисъл, дешифрираща плоскости, мутира в триизмерна и излизам от тунела. Погледът ми се фиксира върху Марто, който продължава да обира въжето ми, докато приближавам. Все още не съм върнал съвсем съзнанието си на място, когато до мен долитат думите: – Не изглежда толкова зле… Веднага разбирам какво има предвид и изправям погледа си нетърпеливо нагоре. Самообладанието ми се разплисква във всички посоки. Оставам поразен. Страхът нахлува в очите ми и знам, че Марто го усеща. Казва ми, че не изглежда толкова зле, въпреки, че и двамата знаем точно колко зле изглежда. Изчаква реакция, а после ми предлага да тръгне той. Изминават три трудни секунди, в които искам да се скрия зад диспропорцията в количествата опит, които имаме. Изкушен съм, защото знам, че е достатъчно силен да го понесе. Изминават три трудни секунди, в които животното, което оцелява, и човекът, който се осъществява, претърпяват сблъсък от обратната страна на лицето ми. Усещам как волята ми се разпада отвътре, личността ми се опитва да претърпи тотална деконструкция. Страхът ме превзема, защото иска да ме спаси. Какво правя тук? Борбата за Серо Торе е едно, а борбата за живота ми ще е нещо съвсем друго. Не изпитвам съмнение, че следващите 50 метра ще бъдат най-трудните в живота ми. Психо-физическата граница, върху която лесно можеш да се порежеш, ако направиш грешката да докоснеш. Щастието наистина ли изисква това? Страхът нахлува и залива менталната ми повърхност. Опира се в предела ми и започва да ме прегъва, а в мен остава да трепти една единствена струна, която отблъсква лесносмилаемата занимателност, конформистката безсюжетност на градовете. Дискотечната истерия и емоционалния ексхибиционизъм, които фалшифицират щастието на моите връстници. Безопасната слепота на консумеризма. Хората дават под наем душите си на всички външни дразнители, които милват лекия им вкус. Не, щастието не изисква това. Дори алпинизмът да е дегизирана суета. Оцеляването не е достатъчно на живота. Бях достатъчно мачкан от тази планина. Отивам да си прибера мечтите от върха. Стискам ледените ръце, събирам всичко останало в мен и го тласкам напред. Тялото ми тръгва последно. Над мен се надвесва същинска ледена катедрала, която завършва гигантската гранитна кулминация, носеща името Серо Торе. Тук, на това място, той вече окончателно доминира небето. Навлизам в ледената катедрала без да нося религия. Принадлежа на себе си.

Денят е 6-ти януари, 16 часа местно време. Марто е застанал на 5 метра под върха. Казва ми: – Твой е. Беше наш. А аз отидох и се сринах на колене, опрях лакти в снежните пера и изкрещях себе си навън. Вкопчен в живота, крещях интензивния страх на последните метри катерене, крещях екстаза, крещях душата си навън, която се разтваряше в западните ветрове на Тихия океан. Крещях коварното усещане за безкраен човешки потенциал. Крещях дълбочината под повърхността на думите, защото сега думите не можеха да бъдат значенията. На изток се разпростираха зелените патагонски степи, а на запад ледената шапка, която се начупва във фиордите на южния Пасифик. Само на километър пред нас върховете в групата на Фиц Рой, парадоксално сами, се изстрелваха в небето и дупчеха звезди… Защото още може би само сънувах… завит с космоса от небето над Кол де Есперанца. Изсипах светлината от шепите си. Едно парченце мен остава тук. Край.

Искам да благодаря на моето семейство, което застана зад мен напълно съзнавайки трагичния потенциал, неизбежно съпътстващ подобни мечти. Това, което правят те, е много по-трудно от това, което правя аз. Те ме учат на смелост. Благодаря на брат ми, моето вдъхновение да бъда по-добър човек. Благодаря на моите приятели:

Мартин Маровски за това, че ми подари алпинизма. В планината той може да предложи много повече на свръзката си, от колко аз. Благодаря за доверието.

Руслан Вакрилов, че не спира да разбира, когато тръгваме нагоре без него. И че ме нарича ‘кифла’ , когато съм кифла. Това е конструктивно.

Григор Вътев, че постоянно се опитваше да ми налее разум в тъпата кратуна, че в тази планина с рогата напред се умира. И изобщо ме търпеше. Това не е никак лесна задача.

Благодаря на всички спомоществуватели, които направиха тази експедиция възможна и повишиха неизмеримо шансовете ни за върха. А те са: HTI, Orgahim, Хели Ер САУ, Skortel, NICS bars, HFD, Stenata, K2 Outdoor, Climbing Technology, Petzl, Spotcheto, Marmot Europe, Parallax, Община Стара Загора, Община Ловеч, БФКА, Министерство на младежта и спорта.

Благодаря на моите лични спонсори – барчета NICS, магазини STENATA, магазин Spotcheto. Те всички повярваха в съмнителния ми потенциал и стоически понасяха нескончаемите ми патилански опити да изчопля още някоя безплатна благинка.

Благодаря на Милен Неделчев, който, в момент на типичната блудкава и латентна, хронична патагонска депресия, ни каза: “Момчета, супер сте. Хубавите неща стават бавно “. Имахме нужда от това. А после нещата се случиха бързо.

Благодаря на фирма Хели ер САУ – моите работодатели, които не само оказаха финансова подкрепа на експедицията, ами проявиха разбиране към моите прищявки да ходя да си чупя главата на 50 градуса от Екватора и да ме няма с месеци.

1

3

4

5