Закусваме и с леки раници, съдържащи малко храна за днес и утре сутринта, както и лиофилизирани храни, малко протеинови и енергийни десерти за зареждане на бивака се отправяме нагоре. Мислим от нашия BC да си вземем инвентар за катерене на Пойнсенот и да се спуснем докъдето можем, за да пренощуваме. Утре срещата с Марто по уговорка е на Рио Бланко, където след като се донатоварим с въжета, еспадрили и храна, които той ще ни донесе продължаваме тримата с Виктор и Рус до Пасо супериор.
Ходенето ни тръгва тегаво. И така до езерото Торе. От там нататък предстои да се гмурнем в мъглата. Духа на пориви и е студено.
Моето любимо момиче тича неуморно по пътеките в съзнанието ми. Скъпи спомени се преплитат с копнежи за бъдещи, бленувани дни. А дните тук някак бавно се нижат. Като дълго премълвяна през стиснати зъби молитва, докато се търкулне поредното зрънце на безкрайна броеница.
Кратка почивка, набиране на решителност. Ставам и тръгвам по крайбрежната линия. Чувам трополенето на Виктор по камъните зад мен. Присъствието на Рус е почти неосезаемо. Хвърлям периодично погледи през рамо, за да ми е под око. Падането му в езерото при предното ни качване, останало незабелязано от нас ме държи нащрек. Опитвам да убедя и Виктор, че трябва да поддържаме постоянен визуален контакт помежду си. Забелязвам, че няма този навик и като го изтървем напред е като кон с капаци. Малко по малко и той започва да възприема идеята.
Постепенно стопяваме разстоянието до бивака с багажа ни. Ходенето е като борба с насрещните пориви, опит за плуване във въздуха и сиртаки с неориентирани стъпки във всевъзможни посоки. Едновременно с това изостреното внимание прелива между баланс по канари и камъни, избягване на дупки, локви и течащите през ледника потоци. Достигаме бивака за шест часа. Сортираме багажа и хапваме набързо. Вятъра се усилва и започват да прелитат снежинки с бясна скорост. Изниква идеята да слезем директно в Чалтен и бързо бива  възприета и от трима ни. Спускаме стръмния сипей, а долу по ледника става ад. Поривите ни блъскат гърбом, а раниците са като платна. Задържането на крака изисква истинско усилие и пълна концентрация. Ходенето се превръща в подтичване с подскоци през острите камънаци, пръснати по ледника, а пукнатините макар и повечето малки при миг невнимание или неправилна стъпка при порив на вятъра биха коствали най-малкото болка или някоя съдрана дреха.
Хвана ме върху камъка. Тъкмно се изправях за скок към следващия и копеленецето ме отлепи като перце. Усетих загубата на земното притегляне и в следващия миг вече падайки надолу с главата надолу между камъните вкусих разбиването. Докато се изправях – болка, болка… Виктор и Рус ме засипват с въпроси, а всичко е болка и искам да крещя. Гади ми се и само им казвам да замълчат. Ръката, краката… болка… Усещам потичането на кръв от ноздрата. Постепенно нормализирам дишането. Всичко е наред. Ставам и потегляме отново. Смях. Напушва ме смях и го пускам на воля.
Преди езерото хапваме пак. А през него вилнеят истиснки хали. Вълните беснеят като в бурно море. Всяка подхваната от вятъра пръска полита с неимоверно ускорение в хоризонтално направление, взривявана в полета си на хиляди по-малки капчици. Дъждът се сипе на талази… настрани. Преминаването по бреговата линия, или най-лесния път край езерото Торе сега е игра на баланс и опит за избягване на разбиващите се в камъните вълни.
Долу, в края на езерото при достигане на връхната точка на склона, подпиращ водата връхлита товарния влак. Блъска ме рязко и изгубил всяка надежда да остана на крака се хвърлям към първия по-голям камък. Сграбчвам го с все сила, на коляно, с наведена глава, стискам очи и уста, за да се предпазя от вдигнатия с продължителния порив пясък. Виктор е вече някъде напред, а Рус непосредтвено зад мен. При първото усещане за леко спадане в силата на порива се стрелвам надолу и засилван от натиска му гърбом само гледам да не се спъна.
Надолу вече е леко. Два часа ни делят от готвено ядене и уюта на хостела. Пускаме съобщение на Марто да слага престилката и да ни чака с топла манджа.
Шест часа нагоре, пет часа връщане или общо около 40 км. В 23:30 ч. сме на масата. А на нея до тенджера с леща яхния, подредена редом с чиниите ни посреща табела “Reserved for approach team”, поредната шега на нашия домакин Себастиан.

Григор Вътев