Историите за алпинизъм, които съм чел, в повечето случаи, са изпълнени с героизъм, стоицизъм и впечатляващи изкачвания, а героите в тях носят ореола на обрулени от вятъра мъжаги – полубогове, които седят високо над тривиалния битовизъм и никога не създават впечатление, че могат да попаднат в ситуации, достойни за филма “От глупав, по-глупав”. Истината, мили приятели, е съвсем друга. Споделям ви от личен опит.

Денят започва по план със ставане в 6 сутринта. Продължава с тръгване в 9 към базовия ни лагер, там трябва да занесем малко храна, да преспим и на другия ден на спокойствие да разузнаем подхода за маршрута, защото при атаката ще трябва да тръгнем по тъмно и да сме бързи и безпогрешни. Защо не продължим нагоре, ще попита някой. Ами, защото прогнозата ни предоставя само един хубав ден, недостатъчен за изкачване.

След сутрешния тоалет, който се изразява най-вече в опити да изпратим някой мейл или снимка, първата работа е да проверим прогнозата.

Ние, също като водата, се стремим да намерим най-лесния път. В случая най-лесно е да се допитаме до нашите приятели от Нова Зеландия, които идват тук за шеста поредна година, изградили са си нюх за капризите на местното време и много добре разбират прогнозите на NOAA, които ние разчитаме толкова, колкото и някой древен египетски манускрипт.

Оказва се, че се е променила към лошо. Тук в Патагония, ако прогнозата се променя, то обикновено е към лошо. Вместо два хубави дни имаме само няколкочасов прозорец утре, а за днес се очаква средно силен вятър със слаб дъжд. Започваме да се чешем по кратуните и да умуваме какво да правим. Пак се допитваме до нашите приятели, които с опита и знанията си са се превърнали в бюро “Справки” за нас. Разбираме, че отлагат изкачването си по Торе Егер, а на въпроса “Мислите ли, че прогнозата позволява да стигнем до основата на маршрута?“ безмълвно вдигат рамене.

Гришата е тук за четвърти път. Неговото мнение е, че при прогноза за дъжд, макар и слаб, нямаме работа в долината на Серо Торе. Останалите обаче сме нетърпеливи и отказваме да се примирим с още един ден бездействие. Решаваме да пробваме да стигнем до лагера, а на другия ден да продължим докато имаме хубаво време, с надеждата, че ще успеем да разучим максимално много от подхода. Дори и да не успеем стигането до базов лагер ще бъде една прекрасна тренировка, изразяваща се в изхождането на около 20км за около 8 часа.

Днес сме с малки и леки раници, лафчето по пътеката върви приятно и първите 10 км до Lago di Torre минават неусетно. Вятърът е слаб, дъжд няма и е топло, но гледката отвъд езерото, където започва ледника, не изглежда добре, слънцето там не е допуснато, всичко е обвито в мъгла и дъжд.

Гласът на опита, в лицето на Гришата, отново се опитва да се надигне, но желанието на другите трима да свършим още малко тактическа работа надделява и започваме обхода на голямото езеро, което черпи водите си от ледника Torre.

Малко след това Марто споделя, че го мъчи някакво възпаление в прасеца и болката е вече нетърпима. Останалите се опитваме да го убедим, че е най-разумно да се прибере в хостела, вместо да рискува задълбочаване на контузията. В началото е непреклонен, че ще продължи, но скоро става ясно, дори и на него, че това е невъзможно. Разпределяме неговия багаж по раниците със свити сърца, знаейки колко трудно Марто ще приеме поредната контузия и го изпращаме обратно към Ел Шалтен.

Напред ни очаква дъжд, който скоро настигаме, вятърът се усилва, температурите рязко падат, но въпреки това продължаваме с надеждата, че няма да става по-зле от това. Уви дъждът започва да се носи на талази и безмилостно да се забива като канонада от ситни снаряди в лицата ни. Появяват се поривите – тези невротични избухвания на вятъра, които са абсолютно непредвидими и заплашват да ни хвърлят по гръб върху острите камъни ако не внимаваме. Студът започва да хапе, а вятърът усилва многократно болката от острите му зъби.

Изостанал съм малко по-назад от Виктор и Гришата, но след малко ги настигам, приютени на завет до един голям камък. Още докато ходя към тях разбирам темата на спора им. Измръзналите ми ръце, мокрите ми панталони и гледката на това, което ни очаква в оставащите три часа до лагера, ми помагат да взема решение още преди да ме попитат какво мисля. Двама на един. Решено е, връщаме се назад.

Историята ми може да свърши тук. Напълних я със страховити фрази, смели алпинисти, отдадени страстно на целта си, битки със стихиите и всякакви такива героични глупотевини. Напълно достатъчно, за да задоволя глада ви за новини и да поддържам имиджа си на обрулен от ветровете мъжага, който е спрян само заради непреклонимата повеля на патагонското лошо време. Дрън – дрън.

Всъщност има още малко. Най-интересното.

По пътя назад времето се поуспокои, макар и малко и от страховито се превърна просто в неприятно. В тази си част ледника представлява едно безкрайно поле изпълнено с коварни живи камъни, които се свличат, местят, клатят и хлъзгат, а предвижването по тях е като в класическата електронна игра Супер Марио – прескачане от камък на камък, което изисква постоянна концентрация и е толкова уморително умствено, колкото и физически.

Докато минавахме по брега на езерото, този път на връщане, отново бях поизостанал от другите двама. Реших да вдигна нивото на играта и да ги настигна, но малко след това си казах, че тичането по мърдащи и хлъзхави камъни е само предпоставка за някоя глупост и не си заслужава риска. “По-спокойно, да не се прецакаш.”, казах си аз.

Мисля, че не бяха минали повече от 10 секунди след като ми мина тази мисъл през главата, когато десният ми крак преобърна камъка, на който беше стъпил и цопна рязко във водата. На свой ред левият ми крак не намери достатъчно триене в своя си камък, при което не ми остана нищо друго освен да се метна по гръб във водата, стил “дъска”.

Трябваха ми няколко плувни движения за да успея да се преобърна и да изляза от водата, при което установих, че само главата ми е запазена суха. Невярващ какво ми се е случило не знаех да се смея или да плача. Със сигурност пируетът ми би предизвикал истеричен смях, но за съжаление нямаше кой да ме види, другите двама бяха на 200 метра пред мен и въобще не разбраха за моето нещастие. Мен самият ме напуши смях, но след като ме духна студения вятър смехът се замени със самосъжаление и побързах да продължа напред.

Двайсет минути по-късно успях да настигна другите и след като изтърпях подигравките им продължихме тичайки по пътеката, защото това беше единственият начин да се стопля. Виктор първи, след него Гришата, аз отзад, тичахме в тръс, пеейки войнишки песни от американските филми и събирахме учудените погледи на разминаващите ни туристи. Скоро изтикахме Виктор отзад заради деликатното състояние на чревната му флора, а аз постепенно се стоплих и благодарение на появилото се слънце.

Влизането ни в хостела и краткия разказ за случилото се с мен беше чудесен повод да се оправи лошото настроение на Марто, а съдържателят на хостела, който постоянно става свидетел на глупавите ситуации, в които изпадаме се обърна към Гришата с въпроса, който беше задал вече поне пет пъти. “Grinio, what the fuck?! What arе these people that you bring me this year?!”