Пиша от чужд телефон.  Моят потъна в цепнатина на ледника, докато позирах до Серо Торе.  Порив на вятъра го хлъзна от крехката композиция от камъчета,  осигурили правилния ъгъл на заснемане и той падна в единствената трийсет сантиметрова цепка наоколо.  Пълна с вода. Заклещи се в стеснение на метър под повърхността. Като пристигнах на мястото мехурчетата още бълбукаха.  Представям си как съм изглеждал отстрани –  героичната ми поза бива деформирана от внезапно хлъзналия се телефон,  който се е очаквал да я заснеме.

Първа мисъл: Викторе,  ти си гений.

Втора мисъл: да му @#$ @$#(@#&

Samsung Galaxy S6 sleeping with the fishes.

Отне ми около два часа, една рейка от палатка,  едно сечиво,  многократно измръзване на пръстите. Трябва да разширя цепката. Пляскам със сечивото в локвата,  която ми скача в отговор и ме прави чисто мокър.  Бъркам с ръце,  едва пипам телефона,  кръв се разтваря във водата,  пръстите ми изтръпват от студа и вече не знам дали пипам телефона. Вадя ги да отвърнат и пак бъркам. Серо Торе се извисява над мен. Тихият титан от пантеона на Патагония ме наблюдава как съм се надвесил над една локва,  като детенце над пластмасов трактор,  аз я пляскам,  тя ме плиска. Бъркам вътре с рейка,  сечиво,  пръсти,  разфасовам леда. Надолу сечивото не действа – водата убива скоростта. пъхам остър камък,  върху него плосък камък и отгоре удрям с камък.  Или разбивам цепката в дълбочина,  или си довършвам телефона. На Серо Торе сигурно не му се вярва,  че принципно съм се запътил да го изкачвам. На мен също.

Защо се стигна до тук и защо съм сам?

Приятелите ми продължиха с тежките денгове към Норуегос, базовивя лагер от изток на Серо Торе, отстоящ на още ден път от основата на западната стена и нашата линия. Аз се връщах към Ел Шалтен заради стара травма, която не искаше да приеме, че сме скъсали и искам да я забравя. Как се стигна до болката? По обичайния път на претоварването. Ето как:
Приготвяме се да навлезем в националния парк. По пътя ни среща един грък, съветва ни да се върнем и да си направим нужните регистрации за навлизане. Когато си изнасял багажа към Фиц Рой, направили компромис с него. Ще направят и с нас, казваме си.
Четири километра по-късно:
– Моля, покажете пропуските си (на испански)
– ?
Please show me your registrations.
Казваме нещо, което смислово се събира в „Немаме“
– Какви пропуски? – Правим се на ударени ние.
Следва разговор, който може да се редуцира до следното:
– Пуснете ни да продължим
– Няма
– Пуснете ни да продължим
– Няма
– Пуснете ни да продължим, прозорецът от хубаво време свършва утре. :( :( :( :(
-Няма
Поглеждаме си часовника – 15:40. В 17:00 офисът за регистрации затваря. Аз и Марто хукваме да тичаме наобратно (4-5км), а двама остават с тежките денгове. Хрумва ни да осъществим логистична маневра „Бай Ганьо“ – да се скрием малко по-надолу в гората, да я изчакаме да отмине, да я заобиколим по фланга и да се върнем в изходна позиция. Отказваме се. Рейнджърът беше много отдадена на каузата жена и знаехме, че ще се обади в офиса да ни провери. Така и направи. И така, около 8-10 километра по-късно отново сме при Рус и Гришата, нарамваме 25 кг денгове и си продължаваме по пътя. Още доста часове ходене и старата ми травма се разписква истерично на средата на нищото. Обхваща ме депресия – представям си два месеца, прекарани с травмирана става, в които наблюдавам от прилично разстояние как headwall-а на Серо Торе прорязва хоризонта над близките хълмове. Другите продължават към Норуегос, където ще погребат денговете под три пласта камъни, които да ги пазят от местната озверяла лисица /на едни австрийци преди нас изяла въжетои единия спален чувал/. Аз поемам по 7-8 часовото надолу сам. Тъжен, депресиран и уплашен за предстоящия туристически развой на престоя ми. Но какво пък, 10 минути по-късно телефонът ми потъва в единствената локва наоколо.

Всички сме ок, поздрави на всички.

Виктор

DSC07838 DSC08215 DSC08230 DSC08243 DSC08273 DSC08280DSC07872 DSC07928