След повече от двадесет дни чакане на хубав прозорец от време и безплодни опити за катерене в съмнително такова, на екрана най-сетне се появи метеограма, която показваше стабилно хубаво време в продължение на три дни. Това се случи два дни след като Гришата си замина заради усложнилата му се херния. Основната цел, Серо Торе, не се промени. Но и планът за атака от свръзка от двама също не се промени – след внимателно обсъждане решихме, че шансовете за успех на двойна свръзка са несравнимо по-големи и естественият избор беше това да са Мартин и Виктор. Аз нямах партньор и планувах да остана в Ел Шалтен и околностите, където да се занимая по-сериозно със снимане. Неочаквано развоят на събитията се промени. Нашият съквартирант Панос, имаше план да катери Supercanaleta на Fitz Roy, но партньорът му Колин Хейли се отказа заради високите температури. След 10 минути обсъждане взехме решение – отиваме двамата на Фитц Рой по класическия маршрут Franco-Argentina. Един час по-късно раниците бяха стегнати и в късния следобед тръгнахме към Lago de los Tres, където трябваше да е първият ни бивак. Прекарахме нощта там и рано сутринта, докато снегът по ледника е все още стегнат поехме към Passo Superior, където трябваше отново да нощуваме преди да поемем по маршрута. До Passo Superiror стигнахме за 2-3 часа, дремнахме в палатката и следобеда се разходихме до основата на стената, за да избием пъртина и за да погледнем състоянието на маршрута. За съжаление това, което видяхме не ни хареса. Видимо по маршрута имаше много сняг, вертикалните части от стената бяха напълно мокри и всичко това говореше, че катеренето няма да е никак лесно или дори невъзможно. След кратко обсъждане решихме да преминем към план Б – Пойнсенот по маршрута Уилянс-Кохрейн. Когато се върнахме в лагера заварихме още 6-7 свръзки, половината от които планираха изкачване на Fitz Roy а другата половина – на Poincenot, все по същите маршрути. Очакваше се идването на още много хора и стана ясно, че каквото и да изберем по маршрутите ще е навалица. Все пак, в тези условия, дори с много хора по маршрута, изкачване на Пойнсенот имаше много по-големи шансове за успех. На следващата сутрин се събудихме в 2.40, един час по-късно тръгнахме и в 5 сутринта бяхме в началото на маршрута. Оказа се, че сме последни и пред нас има 4 свръзки, една от които тройна. Стана ясно, че на площадките ще е голямо бутане и оплитане на въжета, за това решихме да действаме възможно най-бързо за да изпреварим колкото се може повече от тях. Първата част от маршрута представлява снежна рампа с наклон 50-60 градуса, която завършва с едно микстово въже М4. След това маршрутът продължава по лесен скален терен с максимална трудност 5+. За да сме максимално бързи катерихме почти изцяло на френска свръзка и така успяхме да задминем 2 от свръзките. Скалният терен се оказа много заснежен и по него катерихме със ръкавици и обувки, цепките бяха запълнени със сняг и лед. Наложи се минаването на два от пасажите изкуствено, макар че в нормални условия биха представлявали елементарно катерене с еспадрили. Маршрутът не е права линия, общо взето криволичи, за да намери най-лесния терен и е чудесен пример за планинарския нюх и умения на Дон Уилянс при прокарването му. За кратко се губихме по него на три пъти, но бързо поправяхме грешките си и не успяхме да загубим повече от един час. В крайна сметка около 14 часа следобед, заедо с една свръзка от французи стигнахме на върха в чудесно слънчево време и силен вятър. Малко снимки на върха и поехме надолу. Криволичещият характер на маршрута и начупеният релеф изискваха множество къси рапели, за да се избегне опасността въжето да се закачи някъде. Това удължи значително времето ни за спускане, но не бързахме за никъде, защото бяхме от подветрената страна на върха, темепратурите бяха приятни и 10 часа по-късно бяхме в палатката щастливи, че бяхме допуснати до първия си патагонски връх. Оказа се, че сме взели много правилно решение – и трите свръзки, тръгнали към върха на Fitz Roy се бяха върнали след първото въже по маршрута. Няколко думи за Панос. Пангьотис Атанасидис се оказа катерач с много интересна биография. В актива си има шестте най-значими северни стени на Алпите, като на Матерхорн изкачването му е free solo, а на Чима Гранде е rope solo. Алпийският му опит се оказа огромен, като моите пропуски в алпийските техники се покриваха от неговите умения, а когато теренът ставаше технически сложен лидерството поемах аз, защото неговата слабост е в ниската му проходимост по скален терен – всичко над 5+ той преминава чрез изкуствено катерене. Всъщност двамата много добре се допълвахме и успяхме да постигнем голяма бързина и ефективност, нещо което забелязахме още при изкачването ни на маршрута Brenner-Moschioni на Aguia Guillaumet. От 5ти януари започва дълъг 4-5 дневен прозорец, но и точно тогава е обратният полет на Панос за вкъщи. Последните дни човекът си скубе косите и проклина защо след месец и половина чакане първият голям истински прозорец от хубаво време започва точно когато той си тръгва и в момента отчаяно се опитва да отложи полета си. Аз седя тихичко отстрани и стискам и четирите си налични палеца да успее.

Руслан Вакрилов

 

DSC01242

DSC01257

DSC01266

DSC01294

DSC01309

DSC01327

DSC01337

DSC01339

DSC01344

DSC01349

DSC01358

DSC01366

DSC01373

DSC01374

DSC01376

DSC01390

DSC01393

DSC01402

DSC01406

DSC01412